Буквата „ѣ“ се пише споредъ етимологията:

а/ въ корена на думитѣ, повлияни отъ днешното ятово правило: вѣра-вѣренъ, хлѣбъ – хлѣбенъ, млѣко – млѣченъ;
внимание – подъ руско влияние въ българската рѣчь сѫ се утвьрдили форми като „проклятие“, докато думи като „клетва“ сѫ запазили звука [е] – това не значи, че става дума за ятова гласна – старобългарскитѣ форми сѫ „клѧтва, проклѧтие“
– въ нѣкои диалекти сѫщо намираме прѣгласъ на малката носовка въ «я»: мясо – старобългарската форма е „мѧсо“

б/ въ глаголи, завършващи на –ѣя, по днешному на „ея“: сѣя, пѣя, живѣя и др.
умѣя – умѣние

в/ въ формитѣ за минало свършено и минало несвършено врѣме и въ производнитѣ имъ причастия: видѣхъ-видѣ- видѣлъ, берѣхъ-берѣше-берѣлъ и др.;
г/ въ формитѣ за мн. ч. на повѣлително наклонение /заповѣдна форма/. Напримѣръ.: „Млъкнѣте и разумѣйте, че Азъ съмъ Богъ“ , „Веселѣте се, небеса, радвай се, Земле!“, „Не сѫдѣте, да не бѫдете сѫдени“.

д/ въ края на нарѣчията, завършващи на „-е“: горѣ, дѣ, послѣ, сетнѣ, подирѣ,отдирѣ,отколѣ, нѣкѫдѣ и др., съ изключение на: „още“, „въобще“, „поне“, „иначе“, „хеле“ „всуе“, „свише“ (свꙑше) и на частицата „не“;

е/ въ члена за мн. число за сѫществителни и прилагателни имена, но не и въ края на глаголнитѣ форми, завършващи на „-те“: пѣснитѣ, хубавитѣ, другитѣ, но „да говорите“, „да пишете“;

ж/ въ формитѣ на мѣстоименията: тѣ, тѣхъ, тѣзъ, тѣзи, онѣзъ, онѣзи;

з/ въ завършека на формитѣ отъ старото двойствено число: крилѣ, рѫцѣ, нозѣ, колѣнѣ, мѫдѣ

Обърнѣте внимание, че „ѣ“ се запазва въ всички сродни думи, така щото сѫществителнитѣ имена „сѣмейство“ и „сѣме“ носят ятовата гласна на глагола „сѣя“.

Буквата „ѣ“ не се пише слѣдъ: „ж“, „ч“, „ш“, слѣдъ гласната „и“ и въ началото на думитѣ. Примѣри: жега, чедо, шега, пия, ямъ.
(Забѣлѣжете, че употрѣбата на „ѣ“ въ официалнитѣ срѣди и прѣимуществената часть на книгоиздаването е силно ограничена слѣдъ падането на Омарчевския и възвръщането на Иванчевия правописъ прѣзъ 1923-та година, като „ѣ“ вече се пише само на мѣстата, повлияни отъ ятовото правило)

Буквата „ь“ се пише въ:

а/ сѫществителни отъ ж. р., завършващи на съгласна, напримѣръ „пѣсень“;

б/ въ края на сѫществителнитѣ отъ м. р., които по настоящия правописъ се членуватъ на „-ят“: день, пѫть, огънь, царь, лакъть, нокъть, зеть, конь;
въ това число спадатъ и дѣятелнитѣ сѫществителни отъ м. р., завършващи по настоящия правописъ на „-ар“ и „-тел“: господарь, овчарь, говедарь, учитель, водитель; правилото важи и за чужди думи като секретарь, клисарь;

в/ при членуване на сѫществителнитѣ отъ мѫжски родъ, завършващи на „ь“, не се пише „я“, а се запазва „ь“, примѣръ: огъньтъ, учительтъ;

г/ въ края на числителнитѣ отъ „петь“ до „десеть“, както и когато „десеть“ е съставна часть: двадесеть, петдесеть;

Въ останалитѣ случаи въ края на думитѣ отъ мѫжски родъ се пише „ъ“.

Буквата „ѫ“ се пише въ коренитѣ на думитѣ споредъ етимологията. Въпрѣки че днесь въ различнитѣ говори се произнася най-често като [ъ] или [а], въ миналото се е произнасяла носово.
Примѣри: навсѣкѫдѣ, мѫжъ, кѫща, пѫть, вѫгленъ, вѫдица, вѫже, мѫка и др. Срѣдъ глаголитѣ, голѣмиятъ ѭсъ е запазенъ само въ формата за трето лице, множествено число на глагола „да бѫда“ („тѣ сѫ“). Пъленъ списъкъ съ коренитѣ на думи съдържащи голѣмия ѭсъ можете да откриете тукъ.