139

 

На млади години Тонката скита изъ Русия като градинарь, ходи въ Австрия, губи се, занаяти промѣня, пада, става, докато най-послѣ се прибра съ малко капиталецъ въ родния си градъ, отвори си обущарница съ трима чираци, завѫди домъ и челядь и стана човѣкъ за почить въ чаршията. Закрепи се Тонката, създаде си купувачи, напълни дюкяна съ стока, ама врѣме като врѣме ли е пусто! Едни стихии се завъртѣли надъ градове и села напослѣдъкъ, едни вихрушки сѫ се развихрили по свѣта и който имъ попадне въ въртопа, той да му мисли.

Пръвъ обущарь въ града, дѣто е рѣчено, съ име, съ довѣрие и съ редовна работа до вчера, а като се разнесе слухъ, че му протестирали полици, че пропадналъ, и дордѣ туй-онуй, червенитѣ печати цъфнаха на вратата на дюкяна му и свърши.

Да бѣше другъ, щѣше да се обърка, да се отчае — не дай Боже — и на живота си да посѣгне, а Тонката, видѣлъ и лошо, и хубаво въ тоя свѣтъ лъжовенъ, само се посбръчка малко, посивѣ около ушитѣ и палтото му стана по-широко, но не изгуби куражъ.

— Измамни работи сѫ тия, бай Марине — думаше единъ день на Маринъ Вълнаря. — Суета е всичко, суета! Това капиталътъ, да знаешъ, е като лудъ конь: или го язди добрѣ, или ще те хвърли като мене. Ами! Ще те хвърли като дрипа.

Философъ бѣше Тонката и готовъ бѣше да приеме всичко безъ много страдание, затова, когато изкупи наврѣмето дѣдовата си кѫща, извикалъ Пеня Мекия, бояджията, да му напише отпрѣдъ на вратата съ славѣнски букви слѣдната прѣмѫдрость: „Тази кѫща днесь е моя, утрѣ — твоя, въ други день — ничия.“

И му платилъ богато и прѣбогато на човѣка. Такъвъ си бѣше Тонката, така разбираше живота, затова, като пропадна и излѣзе самъ-саменичъкъ съ малкото си колкото газенъ сандъкъ тезгяхче да кърпи стари обувки подъ широката порта на Тача Загореца на площада, усмивката му не го напусна. Всѣ си се закачаше съ минувачитѣ, всѣ си пущаше шеги, сѣкашъ нищо не бѣ се случило.

— А бе, Тонка — подхвърли му веднъжъ Симо стражарьтъ, — откога тъй си излѣзълъ нашироко?

— Отскоро, бай Симо. Отскоро. Хигиеничниятъ съвѣтъ не ми хареса дюкяна, че билъ тѣсенъ и тъменъ, та ме прати тука. Законътъ за дѣтския трудъ не се спазвалъ, рѣкоха. За чирацитѣ, значи, го направиха, не за мене.

— Ами кѫдѣ сѫ тѣ?

Тонката посочилъ къмъ оредѣлитѣ керемиди на Тачовата порта, кѫдѣто се припичали единъ жълтъ котаракъ и една черна котка, и рѣкълъ:

— Горѣ сѫ, на втория етажъ.

— Ами можешъ ли ми поправи токоветѣ на ботушитѣ до довечера, че ще ходя по селата?

— Азъ, бай Симо, съ такива дребни работи не се занимавамъ. Азъ само кроя, ама прати ги, дано момчетата отдѣлятъ врѣме да ти ги закърпят…

Бѣше прѣзъ зимата. Увитъ въ дебелото си палто, съ дигната яка прѣкосѣвамъ площада, а единъ вѣтъръ свири, единъ студъ сковалъ земята — нѣма живъ човѣкъ навънъ. Само Тонката, възправилъ единъ старъ кепенкъ отъ страната, отдѣто духа, върти чука, работи и не иска да знае.

Като наближихъ, обади ми се:

— Даскале, какво си се разбързалъ толкова? Гаче ли ти е студено? Че отбий се де, отбий се въ моята кантора да се постоплишъ!

Другъ пѫть попъ Никола го срѣщналъ прѣзъ пости, че носи пиле у дома си.

— Гиди, фармасонино! Гиди, протестантино — заканилъ му се съ бастуна той. — Надви си пакъ на харча и завчасъ забрави бога!

— Не ме сѫди, дѣдо попе — рѣкълъ му Тонката, — и грѣхъ не ми пиши, защото видишъ ли сиромахъ човѣкъ да яде пиле, да знаешъ, че или пилето е болно, или той е боленъ.

И си отминалъ.

Наистина, него день и двѣтѣ му дѣчица лѣжали болни отъ скарлатина.

Латифъ, стариятъ файтонджия, дрѣме на капрата на отдавна прѣхвърлилия възрасть файтонъ. Съ часове стои на едно мѣсто и чака пѫтници, а не се явява никой. Само роякъ мухи начоголили конетѣ и не имъ даватъ мира. По едно врѣме се ококори, дръпна имъ юздитѣ, изплющя съ камшика и се понесе съ празния файтонъ къмъ гарата. За влака бѣше още много рано и работа нѣмаше, но тъй, просто да ги поразкара и да се разсъни. Като наближи до Тонката, той му извика:

— Файтонджи! Хей, файтонджи! Чакай малко! Чакай!

Латифъ опъна поводитѣ и спрѣ неохотно.

— Имашъ ли работа?

— Нѣмамъ.

— Иди тогава у дома да вземешъ жената и дѣцата да ги закарашъ на Хисарскитѣ бани, да постоятъ тамъ единъ-два мѣсеца на курортъ. Азъ съмъ ангажиралъ двѣ стаи за сезона въ хотелъ „Лондонъ“. Закарай ги, а азъ ще дойда слѣдъ два-три дена. Чу ли? Жената и дѣцата да сѣднатъ отзадъ, а слугинята при тебе на капрата. Тя е малко дебеличка, ама ще се посмѣстишъ малко. А? Нали може? Кога се върнешъ, ще си видимъ смѣтката.

Стариятъ турчинъ го изгледа, изгледа съ малкитѣ си засмѣни очи, па измърмори сърдито:

— Сусъ бре, фукара!

Изплющѣ пакъ камшикътъ и дигна прахоляка надолу.

А Тонката, ухиленъ, се наведе надъ тезгяха отново и запердаши съ голѣмия чукъ една намокрена подмѣтка.

Като стана кърпачъ, въ началото имаше доста работа. Старитѣ му клиенти, познати и приятели не го изоставиха, а носѣха обуща за поправка, но прѣзъ лѣтото дѣцата тръгнаха боси, много отъ гражданитѣ се пръснаха по бани и лѣтовища и работата намаля съвсѣмъ.

Въ такъвъ единъ лошъ день, като чака цѣлата сутринь и кѫсно слѣдобедъ порѫчки и не получи, за пръвъ пѫть му докривя, мѫка го налѣгна, повъртя се, повъртя, но пакъ намѣри сили да се надсмѣе надъ свѣта, надъ хората, надъ себе си. Стана отъ столчето си, отидѣ насрѣща въ Калчовата кръчма, взѣ парче тебеширъ отъ тезгяха, върна се слѣдъ това и съ едри и разкрачени букви написа на портата: „Скѫпѣте ми врѣмето!“ Слѣдъ това се пльосна долу на прага подъ самия надписъ, кръстоса кракъ връзъ кракъ, извади единъ старъ вѣстникъ изъ джоба си и като си опрѣ главата въ портата, зачете се дълбоко и унесено.

Тази му бѣше послѣдната шега. Наскоро слѣдъ това почина, както си кърпеше наведенъ надъ тезгяха.

 

Димитъръ Чорбаджийски – Чудомиръ